Преди 207 години в покрайнините на Мистик Фолс.

Беше ужасно тъмно, дори за възможностите на един хибрид. Тъмно и студено; валеше сняг. Не виждах светлина някъде. Вървях сама, след като избягах от поредните ловци. Искаха да ме хванат, да ме измъчват и наистина успяха, докато не реших да избягам.
Нямам представа къде се намирах. Изглеждах ужасно: косата ми беше мокра и разрошена от снега, дрехите бяха изпокъсани и кървави от мъченията, а крилата, с които бях долетяла до тук (ангелските) изглеждаха окаяни и жалки. Смата аз изглеждах ужасяващо.
Не намирах подслон наблизо, но и не ми се търсеше повече. Седнах в снега, оставяйки студът да ме обгърне. Скрих себе си в крилата си, като ги свих и се обгърнах. Точно, когато реших, че съм в безопасност, наоколо се чу шум. Не беше от дърветата.. а нещо необичайно. Излязох от прикритието си и се огледах.

Поредният студен ден. Този път обаче разнообразяваше пейзажа с падащите бели парцали, на които децата отвън толкова се радваха.Това сигурно беше 1500-та ми зима. Ужас! Не харесвах сезона. Този сняг винаги намираше как да се полепи по дрехите ми и в крайна сметка да се прибера мокър до кости. И това беше един от тези дни, в които прекалих с разходката си. Разбира се, можех да се върна вкъщи за нула време с тичане, но реших, че е безсмислено. И тъй иначе вече бях мокър. Нямаше за къде да бързам сега. А и ако успеех да намеря някакви сили да превъзмогна ужаса си към обстановката, дори можеше да ми хареса. Да, възможно би било.
Докато ходех из големите преспи сняг, нещо ми се мярна от лявата страна. Инстинктът ми веднага ме пренесе до това място и сега пред мен стоеше нещо много странно... Човек ли беше? Изглеждаше в окаян вид... И сега трябваше ли да предложа някаква помощ? Може би по-късно. Сега ми беше интересно нещо...
- Какво си ти? - не бях ял отдавна. Ако се окажеше просто човек, щях да вадя вилицата без много да му мисля. Но нещо ми подсказваше, че ще остана без вечеря...

Първото нещо, което чух беше въпросът какво съм. Преглътнах и се изправих съвсем леко. Съществото срещу мен беше многократно по-силно и го осъзнавах и усещах.
-Аз съм хибрид. -Отговорих спокойно, макар да имах хиляди причини да бъда нервна.. Белите ми криле се бяха слели със снега, което на практика ги скриваше доста добре. Свдох поглед. -Между ангел и демон. -Добавих, като пак вдигнах поглед, за да се вгледам в лицето му.
Нещо в съзнанието ми прошепваше "древен вампир", сякаш за да ме предупреди, за вида на съществото пред мен.
-Ти си вампир. Древен при това.. -Отговорих, като отстъпих назад. Бях едва на 300 и нямаше да мога да се съпротивлявам дълго, ако реши да ме нападне.