Запустялата част на езерото

Тази част от езерото почти не се посещаваше и поддържаше. Пак беше
много красиво, но на клоните на дърветата паячета плетяха своите
копринени паяжини. Това място ме отделено от другото езеро и сякаш беше
отделено от всичко останало. Тук бе идеалното място за усамотение и по
принцип за хора, които искаха да са сами със себе си и своите мисли.

Тук бе толкова спокойно. Сякаш човешката ръка никога не бе сложила грозния си печат върху живописното езеро, старите дървета и мекия килим есенни листа. Вятърът раздухваше леката миризма на мускус и лавандула из цялата гора, изпълвайки дробовете на Клариса с нежния ѝ аромат.
Вдишай, издишай.
Един ден, един изрод по-малко, мислеше си Нерион, докато стъпките ѝ издаваха съвсем тихи звуци при всяко едно пристъпване. Ако мястото не беше толкова усамотено и толкова просторно, нейната походка би могла изобщо да не се чува, но точно заради фактът, че тук бе толкова празно, Нерион изпитваше нуждата да прави шум, за да заблуждава ума си, че не е съвсем сама.
Нямаше ги птиците, нямаше ги и сърните, които пиеха вода от тази част на езерото. Само Клариса, която се отличаваше от пейзажа като вълк сред стадо овце. А какво ли търсеше тя тук? Единственото място, на което бе сигурна, че няма да има никой друг освен нея, бе точно това място. Така нямаше да има опасност да простреля някого, докато упражнява стрелбата си. Не бе човек, който си губеше времето в празни упражнения, но ако по принцип сте точен, тогава кривият изстрел, който оръжието на Нерион бе произвел преди ден-два, докато тя се целеше във един невъзпитан вампир, щеше да ви изкара от строя. Както направи и с нея.
Намери перфектното място. Камък, точно толкова голям, колкото да може тя да се подпре на него и да приклади оръжието си, целейки се в малки мишени, които бе разположила на различно разстояние малко преди това.
Един изстрел. Два, три. След няколко мигвания и пълнителя ѝ беше празен, а мишените се бяха сдобили с по една хубава дупка точно в средата им.
Чупене на клонки, размърдване на въздуха около нея. Сетивата на Клариса се изостриха на момента. Тя стана от земята и се насочи към мястото, от където идваше звука.
- Кой е там?

Времето бе заразително.. Изябела можеше да усети свежият ветрец през отвориният прозорец на стаята си. Тялото й потрепери настоятелно от внезапното вълнение, което я бе обвзело след това неповторимо чувство.. Да, усещаше го всеки ден щом се решеше да отвори прозореца и да погледа минаващите хора, но всеки път го възприемаше по различен начин.
Вървеше бавно и търпеливо. Сдържаше детският си нрав, правеше опити да не се разтича като поредното дете спонтанно решило, че е свободно и че е единствено на тази земя по свой си начин.. Вдишваше от чистият въздух, успяваше да долови натрапчивият аромат на лавандула и още нещо, което не можеше да разпознае.. Усмивката се разля на лицето й, сякаш усщаше това ухание за пръв път в живота си... Тромавите й стъпки се чуваха из цялата местност, а тази мъртвешка тишина подпомагаше за целият този ефект... Чу изстрел.. Веднъж, втори път.. Инстинктивно спря, тялото й се смръзи на място.. Неподвижна статуя ! Точно на това приличаше в този момент и въпреки, че го осъзнаваше не си направи труда да помръдне, да даде някакъв нищожен признак, че е жива.. Дори дъхът й секна, опитваше се да го задържи възможно най - дълго, но проклетите цигари си казаха думата. Вкопчила се в идеята да си поеме въздух неусетно залитна напред и шумно се строполи на земята. Няколко клончета изпукаха под нея, но това бе най - малкият й проблем. Дочу женски глас, бе остър предпазлив и въпреки всичко Бела хареса звука му..
- Аз.. - заяви тихичко и се показа иззад едно дърво усмихвайки се невиинно. Щеше да твърди, че не е видяла нищо, за да не изживее онзи кошмар отново. Този път нямаше а се прави на смела.. В крайна сметка пое въздух и помести погледа си върху лицето на непознатата...

Брой мнения : 4 Join date : 15.04.2012

Пръстите на Виктория се плъзгаха по металната повърхност на запалката, описвайки причудливи форми. От време на време ярко пламъче осветяваше лицето й, като му придаваше игриви оттенъци, докато не загаснеше с рязко движение. До нея, на земята бавно догаряше неправилно свита цигара с неизвестно съдържание.
Камаро вдигна поглед, в който се четеше всичко друго, но не и човечност. И как иначе? Бе напрегнала всяко свое сетиво, с което разполагаше и чакаше. Усещаше чуждо присъствие някъде, зад мрака. Усещаше, че я дебнат и просто чакаше първия ход, за да може да отвърне. От известно време бе забелязала, че нещо не е наред. По вещите си откриваше следи, оставени сякаш нарочно. Неясни знаци бяха изписани по запотените стъкла и онези хора, които я наблюдаваха с празен поглед, сякаш бяха хипнотизирани... Дори вятърът носеше характерна мирис, която се отличаваше от тази на хората. Нещо повече - тя я следваше, очакваше да й поднесат подходящ момент, за да се материализира в нещо съществено. И Виктория й го беше поднесла.
Беше се настанила на някакъв крайно неудобен камък, на едно от най-забутаните кътчета в пределите на градчето. Имаше обширно място за изява, без излишна публика. Оставаше само някой да даде началото на действието.

Тази сутрин още от както се събудих настроението ми не беше както в повечето дни, когато исках да изкрещя на всички, че съм радостна поради някаква причина, която беше променила моя живот. За мое щастие около мен постоянно имаше нещо ново и страхотно, но имах чувството, че днес сякаш нямаше да се случи нищо особено а напротив, щеше да бъде скучен ден. Отдавна не се бях чувствала така сякаш щях да се забутам на едно място и щях да бъда сама със своята скучна страна. Но като се замисля имах нужда от малко почивка от всичките купони, които посещавах всеки ден и лудите неща, които правих с приятели.

Все пак вече бях пораснала. Вече не бях петнадесет годишното момиче, което всяка вечер спеше на различно място с различни хора.. От както навърших 19 и бях превърната ежадневието ми беше все едно и също.. Купони.. Пиянства.. И неща, които не си спомнях на сутринта след някой луд купон и така в продължение на повече от 1000 години..

Исках да променя живота си изцяло и смятах първо да заменя силната музика с мелодията на природата. Облякох набързо късите си дънки и една бяла тениска заедно с белите си кецове и ги съчетах с едно семпло колие и нежни обеци. Хванах дългата си червена коса на опашка и пъхнах в малката си чантичка една тетрадка и химикалка. Качих се в колата си и реших към къде да се отправя.. Мислих.. Мислих.. И накрая го измислих. Къде е мястото, където много рядко ходят хора? Мястото, където мога да остана сама със себе си и да размишлявам над всичко? Хрумна ми идеята да отида до запустялата част на езерото. Тя беше наистина пуста и много рядко можеше някой да отиде там. В града шумните места привличаха хората повече..

Спрях колата си малко встрани от шосето на път към езерото, защото нямаше как да премина камъните и дърветата с нея. Слязох от нея и я заключих. До сега не бях ходила до тази част на езерото. Веднъж бяхме направили един луд купон от другата страна, където имаше постройки нагодени за събирания, но никога не бях стъпвала тук. Дали няма да се загубя? Мислих си аз на ум, но все пак не се притеснявах от този факт незнайно поради каква причина..

Както вървях само направо чух водни звуци. Това беше езерото. С вървенето напред стигнах до него. Въпреки, че беше пусто природата беше изумителна. Езерото бе много красиво, а слънчевите лъчи се мъчиха да се покажат из короните на дърветата, които се бяха вплели една в друга. Седнах на един голям камък покрай езерото и отворих малката си чантичка. Извадих тетрадката и химикалката си и на първата страница записах с големи букви Дневник. Бях решила да започна да си водя дневник и в него да описвам всичко, която ми се случва през живота ми.. Когато отворих следващата страница и записах днескашната дата просто не знаех какво друго да запиша, освен как съм решила да дойда тук на това място и какво ме е подтикнало, но това беше твърде малко.. Надявах се да има какво още да запиша, защото все пак деня тъкмо започваше.

- Спри, Котко!
Добре, това куче имаше нужда от преименуване, защото проклетията определено не искаше да отговаря на даденото му вече име. Лабрадорът и цялата му златиста превъзходност си бе спечелил названието след един доста тежък запой и намесата на много забранени за пушене билки- иска ми се да дам малко по-извисено обяснение, но подобно просто не съществува. Преди около година ме бе ударили на хаотичнични вълни настроения, които пък от своя страна доведоха до много и разнообразни резултати. Един бе временното ми сближаване със студенти по алтернативна медицина- каквото и да е това всъщност- и техните колеги от катедрата по фармацевтика доведе до изпробването на много халюциогенни и забавни вещества. Гъби няма да близна отново, но марихуаната е нещо съвсем различно... макар и да доведе до кръщаването на кучето ми Котка. Като се замисля му отива, но на това мнение съм само и единствено аз.
И сега златистото същество бе усетило повика на природата и категорично се бе изтреляло като торпедо напред, оставяйки ме сам на пешеходната алея. Прекрасно. Ставах свидетел на някакъв рус интелект от страна на най-добрият приятел на човека, а съществото принципно не бе особено интелигентно. Нямаше никакъв начин да хукна след него, така че само кармата трябваше да реши проблема.
Това между другото трябваше да е проста разходка. Колата я бях паркирал на километър от тук, целта бе да се разтъпча малко и Котка да подиша чист въздух. Много дръвчета и храстчета имаха нуждата да бъдат солидно маркирани и животинката се бе забавлявала в първият половин час от импровизираният поход. Нямаше да се казвам Гордън Мъри ако някакъв гаф не ми нарушеше спокойствието и правилото както винаги се доказваше истинно. Цялото му храносмилане отиваше по дяволите от нерви през голяма част от денонощието именно заради такива глупости и сега имаше шанс да остана завинаги без кучешки представител на домакинството. Дали анимал планет щяха да се заинтересоват от малката драма и да направят всичко възможно да ни обединят отново с русото ми куче? Виждах се хлипащ мелодраматично в шест часа по всички национални телевизии и това не ме привличаше като възможност.
Вкиснатата физиономия на един отчаян човек цъфна безпроблемно на лицето ми, поразнообразявайки меките черти без особена трудност. Измъкнах телефона си от задницата на панталоните ми, проклетията обаче не прояви желанието да се включи. И с нея имахме особени взаимоотношения, напук на заканите ми да си купя ново парче техника и да извърша грубо заменяне. Телефонът обаче продължаваше да работи когато си иска, да звъни на който си иска и в момента бе изцяло изключен по кой знае какви причини. Според мен спазваше работен график, но може и причината да бе това, че Котка го бе захапал преди няколко дни- точно преди да скочи в басейн и да измокри абсолютно всичко в радиус от метър-два. Красота. Това куче наистина имаше сериозни проблеми.
Наместих внимателно фотоапаратът, мразех да ми се кандилка прекалено много около врата. В момента бях въоръжен с руски лентов фотоапарат, чудно творение от метал и черна кожа с много неща за връткане. Открояваше се ясно на фона на простото ми облекло- не носех нищо повече от прекалено затъмнени слънчеви очила, бяла тениска и черни дънки с converse-ки. Да, знам, нетипично облекло. Костюмите не са подходящо облекло за разходка сред природата а и имах бледото намерение да свърша малко работа- имах нужда от нов сюжет в снимките ми, може би някаква по-различна серия открояваща се от последната.
- Котка? - подвикнах отново след кучето, но то се бе изгубило съвсем сред дърветата. Мерна ми се нещо друго сред тях и се насочих несъзнателно. Езеро- това пък кой го бе оставил тук? Май не бях идвал в тази част на гората, защото подобна забележителност определено ми бягаше. Заля ме някаква детинска радост от находката, за момент не забелязвах нищо друго. Една загряваща снимчица? О, господин Езеро, не очаквах да попитате.
Махнах капачето на фотоапарата и внимателно го вдигнах нагоре. Визьорът обхвана кадърът лесно, но концентриран над малкият процеп мернах нещо в далечината. Фигура? Апаратът не беше електронен и нямаше как да зуумна; очите ми пък не бяха чак толкова тренирани на дълго разстояние, за да дадат живот на теорията, че не съм сам.

Слънцето си преправи път през клоните и насочи лъчите си право към мен след което ме заслепи със силната си светлина. Сложих ръката си пред очите за да направя сянка на погледа си и се взрях в далечината на езерото, която беше много хубава. Никога до сега не се бях вглеждала в малките неща, нито пък ме интересуваха.. Пукаше ми единствено за поредния купон и поредното пиянство но една сега разбирам колко много съм пропуснала.. Извадих мобилния си телефон от джоба на дънките си и набрах номера на най-добрата си приятелка. Тя така и не си вдигна телефона.. Може би спеше, защото често беше уморена. За мен тя беше кралицата на купоните. Всеки купон, който организираше беше повече от невероятен..
След като тя не ми вдигна за пръв път от много години реших да звънна на майка си. Тя бе вампир, и винаги ме обвиняваше за моята същност макар, че бяхме еднакви.. Винаги ме отхвърляше и се отнасяше с омраза към мен.

След свободния сигнал тя вдигна телефона..
-Изабела..-Изрече тя името ми като си личеше, че не беше очарована от това да ме чуе.
-Да.-Промърморих под носа си аз.
-Какво те накара да звъннеш, на човека, който не те иска след толкова много години?-Попита ме тя високомерно без да има никаква жалост към мен.. Сякаш ако й се отдадеше възможност би ме разкъсала на парчета.. Сякаш не й бях дъщеря а най-големия враг.
-Аз.. Просто.. Исках да те чуя..-Едвам изрекох тези думи и дори пророних една сълза.
-Е добре чу ме, а сега лек ден.-Отвърна ми тя и ми затвори телефона. Почувствах се много зле. Тя беше все така високомерна и надменна както я помня още от преди 1801 години още от деня ми на раждане.. Може би се е държала така с мен дори когато съм била малко бебе или пък може би е имало нещо добро в нея.. Просто не знам.

Въпреки, че ми затвори така телефона чувствах в себе си някаква олекване може би от това, че за пръв път в живота си казвах това, което мислих.. Може би.. Сега вече знаех какво още за запиша в дневника си. Знаех и каква е причината от щурите купони и пиянства, които толкова много боготворях.. Причината е била е мен самата.. Моето подтиснато страдание и болка, които изпитвам вътрешно и не показвам на никого. Но като се замисля с кого да споделя и на кого да имам вяра в този живот?.. Че аз дори на себе си не вярвах..

Както се бях вгледала дълбоко в белите листове на дневника и и буквите, които изписвах бавно чух някакъв шум. В първия момент се стъписах. Изострих всичко.. Чух как някой се приближава към мен, а стъпките бяха нормални.. Този, който идваше насам не бързаше за някъде нито пък се влачеше. По мириса на парфюма, който усетих в далечината беше мъж. Колкото до кръвта.. Не ме привличаше.. Може би защото не беше човек. Който и да беше се приближаваше все повече и повече, а аз на колкото и години да бях все пак изпитвах страх.. Можех да се справя с всичко но откъде да знаех, че не е някой побъркан върколак, който се приближаваше все по-бавно и по-бавно докато не ме сграбчи.. Запазих самообладание. Мъжът се приближи и го усещах как е на около десетина метра от мен и усещах присъствието му как ме наблюдаваше.

Обърнах се назад. Никой не видях..
-Има ли някой там?-Извиках аз и една птица полетя много близо над мен. Замлъкнах и се стъписах на място.. Може би мъжът беше някой който се разхождаше наоколо и нищо не биваше да ме притеснява, но все пак не бях спокойна от присъствието му. Нещо ме плашеше. Бях много страхлива и макар и да бях изживяла една голяма част от живота си не исках да го загубя а да го променя и да го започна от начало колкото и налудничево да беше..
В този момент задуха лек вятър и червената ми дълга опашка бе развята от вятъра, който в същото време погалваше тялото ми нежно и ме побиха тръпки.

Ах проклетията не отговаряше! Не, наистина, кучеот го нямаше никакво и това лекичко го жегна. Добре де, притесняваше се малко за животинката, колкото и безполезна да я намираше като цяло. Водеше се уж скъп подарък от негова позната, която имаше развъдник. Беше й направил малка услуга с фотография- няколко панорамни снимки свързани с работата й за рекламен сайт и брошури. Нищо работа наистина, за това бе отказал да вземе каквото и да е заплащане докато на вратата му не се бе появил Котка с панделка около врата и лепкав език. Блях. С кучето имаха толкова странни отношения, бяха повече съквартиранти от колкото собственик и животно и ако Уейд трябваше да е честен... в момента нямаше никаква представа какъв пол по дяволите е животното. Не го бяха обсъждали, това си се падаше негова работа. Нали така? Полу-демонът уважаваше личното пространство на кучето до степен, че не бе повдигал въпроса до сега. Добре де, ако го направеше нямаше да получи точен отговор и щеше да му се наложи да гледа разни руси задници с цел образование по темата. Отвратително, нали?
Явно въпреки всичко можеше да говорим за някакво привързване, или ако не поне здравословно притеснение какво ще прави с всички кучешки играчки и храни ако спре да бъде собственик. Това не беше жестокост, нито непукизъм или замразено сърце. Не, определено не, просто рационалност и Уейд преди всичко се опитваше да бъде такъв в начина си на съществуване в обществото. Хубав лайтмотив, нали така? Падаше се едно от нещата, които получаваш ако те прецакат толкова гадно с родителите дали ти живот и генетичното наследство. О и за всички мащабни прецаквания странично от това, кармата обичаше да му се прави излишно на кучка. Какъв й беше проблема? Напоследък се бе запалил по Шоуто на Опра и това никак не му действаше добре на психиката. Изразяваше се като пет годишно хлапе стъпило с единият си крак в друго измерение, където феминизмът е просто заместител на всичкият въздух за дишане. О и там всички пеят в хорове, ако някой не е разбрал и това не е нелеп на вид сексизъм.
Вниманието му се върна обратно към другата информация, която бегло бе смелил. Онова наистина бе фигура и ако не се лъжеше тя се бе обърнала към него с някакви думи. Гласът бе женски, разпознаваше го като такъв и щом кротките му крачки го отведоха достатъчно напред Уейд осъзна, че е изправен пред младо момиче. Отбеляза си на ум, че е радикално червенокоса и не особено цветуща на години; тинейджър? Може би, може би. Нямаше да се остави на чувството, че е някакъв дърт перверзних тормозещ малки деца, но ако не дадеше обяснение за присъствието си тук вероятно щяха да го сметнат за такъв. Момичето поне изглеждаше така, сякаш са я стреснали лекичко и вероятно бе в правото си. Разни мъже не се приближават просто така докато сте на изоставено място където никой няма да чуе викове и ... брр. Поне държеше фотоапарат, но това едва ли щеше да свърши някаква работа.
Уейд огледа още веднъж момичето, книжното тяло над което бе надвесена (тетрада, тефтер?) и разрошената от вятъра конска опашка. Добре, трябваше да поуспокои малко нещата преди да изплюе въпроса "виждалалисиедномногорусокуче".
- Не съм перверзник или изнасилвач. - заяви той, но миг по-късно осъзна какво наистина е казал и веждите му се смръщиха. Това също не м усе стори достатъчно качествено като обяснение/приветствие и май вече бе направил достатъчно лошо впечатление. Ако беше момиче в подобна ситуация щеше да избяга. Така май щеше да е най-добре и за момент му се прииска да направи същото, за да не умре от срам. И това ми било възрастен мъж, който се гордее с това, че е зрял и сериозен. Имаше много ситуации в които не знаеше какво да прави и една от тях просто се казваше "тинейджъри". Едва бе преживял този си житейски период и с радост го оставяше назад; можеше само да съчувства на всички останали страдащи от същата алергия- защото то си бе вид такава, ама с повече усложнения.

» Тъмната част от езерото
» Къщата до езерото,на 60 км от Мистик Фолс
» Тайната част на гората
» Моста в хубавата част от гората