Гората >> Лятото на 2011 г.

****

Огън. Погледът на русокосото момиче шареше надолу - нагоре по жълтеникавите пламъци. Ах, бяха така заразителни, привличащи хиляди спомени от детството на госпожица Адамс. Фактът, че тесния приятелски кръг бе единственото осветено място я караше да настръхва от напрежение. Мракът ! Мракът я плашеше до смърт.. Той й бе отнел най - скъпото и щеше да продължи да го прави. В крайна сметка всичко се въртеше около него, нали така ? Той поглъщаше всичко хубаво у хората. Бе докопал и Сара ! Невидимите му черни сенки се бяха обвили здраво около крехката й податлива душа. Бяха я завладели наполовина, но нима това не бе достатъчно !? Мей бе толкова разрушителна натура ! Трябваше й малко повече сила и едва ли не власт, за да съсипе всички бавно и мъчително, точно както извратеното й подсъзнание обичаше.
Нежният летен ветрец долетя с нечии глас. Златните коси на Сара се разхвърчаха около бледото й личице, закривайки го почти цялото. Детският й смях се разнесе наоколо при чутото. Разконцентрирано размърда малката дървена пръчица в ръцете си, която й служеше за поддържане на огъня. Или по - точно казано, за да мое да си играе.. Точно като онези малки непослушни деца, чиито родители си бяха втълпили странни идеи за опасността да се изгорят, че измисляха какво ли не, за да ги спрат !
"Недей, Мей ! Който си играе с огъня ще пострада !" казваше баща й с онази си негова зловеща нотка в гласа си.. Правеше го нарочно, за да я плаши.. А малкото дете веднага бягаше.. Бягаше надалеч, заедно със своя малък приятел ... Смъртта също успяваше да привлече всеки към себе си, дори и най - силните..
Тишина. Сара се изправи бавно от мястото си с лека усмивка. Чуваше гласовете на приятелките си зад себе си, но така и не обърна достатъчно внимание.. Вървеше бавно навътре в гората.. Имаше нужда да остане сама за миг, да прочисти съзнанието си ! Този ден бе ритуал.. А никой не оставяше приятелите си без отговор на въпросите им, нали така ?

****

Равнодушен,безмилостен и арогантен;тази странна натура бе основния герой в нашия разказ.Погълнат от мисли,загубен лабиринт от спомени и надежди за мъст;той седеше пред нагънатото величествено дърво намиращо се в зимната градина в имението му.Едри капки дъжд се биеха в клоните му оставайки сякаш кървави следи.
Пред него бе нейния образ."Кейтлин" име,което остави в него спомен за изгубеното щастие и мъченическа любов.Човека,който можеше да промени злото в Клаус.Човека,който почти го направи.Но винаги има едно "но" това не бе като филмите или някоя любовна книга;всичко да свършва с добър край.Не,дами и господа,това бе живота.Суровия и гаден живот.Той му я бе отнел ,изтръгнал от дланите му с всичка сила.Решение за което не съжаляваше ни най-малко.Ник я бе оставил да живее спокойно живота си,да има деца и голяма къща в предградието с дървена ,бяла ограда.Остави единствената жена,която го караше да бъде добър,такъв какъвто нямаше да бъде никога.
-Ребека?Къде си?Пак ли ще играем на криеница?Не ти ли писна?Излизам!-грубия глас на Ник прониза тишината ,а той трясна вратата зад себе си,а голямото имение изчезна зад него.
Имаше нужда от свеж въздух и спокойствие,това което нямаше да намери под един покрив с русокосата му сестра,която в повечето случай му лазеше по нервите.
Видя огън запален отдалеч.
"Чудесно.Тъкмо бях огладнял.Ребека може да съжалява само!" мислейки си това облиза горната си устна.
Чу ,че с бавни стъпки някой приближава до него ,а той със скоростта на светлината се приближи и прошепна на ухото й:
-Не мислиш ли ,че е малко страшно за момиче като теб да е само навън?

Ефектът на изненадата, който караше сърцето на младата госпожица да затрепти от насъбралото се напрежение. Примамливият му шепот се настани в съзнанието й трайно без никакъв признак да си отиде. Изненада !? Кой а Бога правеше нещо подобно по това време на денонощието !? Било то в големият шумен град, осеян с хилядите си светлини, или тук в малката тиха гора, която й без това създаваше своята жадувана мрачна обстановка..
- Не мислиш ли, че този въпрос би бил банален за тази ситуация ? - крехкото й гласче се извиси с една октава нагоре преди яростно да се обърне с лице към него. Големите й чувствени очи се настаниха върху лицето му за известно време. Изучаваше чертите му, тайнствената му личност. Самият факт, че го срещаше тук, сега.. я навеждаше на мисълта, че нещо не е наред.. Може би бе в опасност, която все още не разбираше ? Имаше ли значение !? Русокосият господин бе тук разбивайки всичките й очаквания за безопасност на това място..
- А и съвсем не смятам, че това е твоя работа.. - промърмори тихо.. Отстъпи крачка назад и инстинктивно прибра един кичур коса зад ухото си. Погледът й се отклони за миг спирайки се на живописната картина на някой страшен филм, включващ сцени на насилие. Ах, малката наивна Сара ! Толкова упорито вярваше в доброто у всяко същество, че все още не можеше да асимилира опасността, която вероятно я грозеше.. Колко глупаво би било от нейна страна да остане тук без да направи дори един - едничък опит за бягство.. Но защо да го правеше !? Нима имаше някакъв шанс да се измъкне ? Може би човешкото й съзнание щеше да й позволи да предприеме тази нелепа възможност по простата причина, че не бе наясно с кого разговаря.. Кой беше той ? Ами, един непознат ! Именно ! Непознат. Какво щеше да се случи след като успееше да обмисли същността му ? След като успееше да свърже двата края ? Наистина ли смятате, че това слабохарактерно същество все още щеше да обмисля жалките си планове за самосъхранение !? О, моля ви !

Ироничния смях на Никлаус прониза тишината като стрела.Неговата същност го накара да действа безсмислено и мигновено.
-Много си сопната в устата.Това бе най-голямата грешка в живота ти помни ми думите.-закрещя той срещу момичето.
Мрака властваше над нощта.Не можеше да види лицето на момичето,но можеше да усети вкуса и миризмата на човешката й кръв.Чуваше обърканите и мисли и раздвоения характер си пролича.Два гласа съществуваха в главата й.
Той се наведе над нея и докосна устни кожата на врата й.Вече усещаше как отхапва кожата й прониква към вената,но съвсем внимателно продължи нататък.Искаше да се наслаждава на всяка една секунда,в която отнемаше крехкия живот от нея.
В тяхната къща имаше едно правило;никога не води храната си вкъщи.Клаус не беше от тези,които следват някакви глупави норми или прави.Той действаше инпулсивно почти винаги.
Момичето припадна ,а той я хвана и понесе с пълна скорост към имението му.За секунди и вече прекачваше прага и дървената врата се трясна зад гърба му.Самодоволна и дяволите усмивка се изписа по лицето му.
-Прибрах се.-каза това и се засмя звучно.

Тишина. Сара не отрони и думичка повече. Всъщност не й бе дадена тази възможност, но и без това нямаше намерението да го прави. Просто стоеше.. Тялото й отказваше да помръдне, сякаш вечче не контролираше мускулите си.. Насили се да отстъпи назад, да побегне, но нищо ! Непознатият я сграбчи неочаквано без да му мигне окото. Можеше да я прекърши като вейка, стига да искаше ! Държеше се с нея толкова неблагодарно, сякаш бе водно конче.. Късаше крилата й ! Отнемаше й единственото, с което можеше да се похвали, а именно живота ! .. Тих стон се отскубна от устните й. Можеше да усети тъпата болка във врата си, зейналата дупка.. Кръвта изсмуквана от тялото й насила.. Можеше да усети всяка една нищожна подробност от предстоящото.. Затвори очи.

***
Светлина ! Пристъпи крачка напред попивайки колкото се може повече от цялата тази главозамайваща гледка. Слънчевите лъчи галеха нежната й кожа с цялата си мощ и обожание. Бе щастлива ! Усмивката грееше на лицето й предизвиквайки онези нейни тръпчинки.. Не бе сама.. Имаше и други като нея. Клетници решили да се изправят пред големият избор "Рай или Ад" .. В случая Адът бе реалността.. Онази болезнена реалност към, която Сара отказваше да се върне. Раят от своя страна изглеждаше примамлив с всичките си цветове.. Имаше ли за кого да живее изобщо !? Можеше ли да си позволи да покаже слабият си характер отново и просто да се предаде !? Можеше ! Но нещо й попречи..

***

Отвори рязко очи поглъщайки от стайният въздух колкото се може повече.. С неохота осъзна, че е в ръцете му. Крехкото й телце лежеше върху него, а той дори не трепваше под тежестта й.
- Къде сме ? - попита шепнешком надигайки плахо глава към перфектното му лице..