Тайната част на гората

Последните няколко дни едвам си ги спомнях... Спомнях си как дойдох до тук,видях се с Ел,леля Джена,Джер. всички други стари познати. Не можех да издържам да стоя при леля Миранда. Никой не ме разбираше.. тъмнината бе в кръвта ми,не можех да я избегна.. по-точн не исках. Не исках някакви си прости фокусчета,исках повече власт,исках да си играя с магията,а щом кръгът ми не го одобри.. сега се опарвяха сами. След като се настаних в къщата на леля Джена,вечерта.. вечерта не можех да заспя. Излязох навън.. започнах да се разхождам,когато усетих доста сълни ръце,които притискаха към устните ми бял бинт,напоен с някакво вещество. След това се струполих. А сега? Къде бях? Бавно отворих очи. Бях в някаква стая.. къщата бе видимо необитаема.. и очивидно бяхме в гората. Чудесно! Само до това ми беше. Започнах да се опитвам да се отвържа,но не можех,нито с магия,нито със собствени сили. явно вдигнах доста шум,защото чух идваще към стаята стъпки,а щом видях лицето,което влиза през нея се разсмях и погледнах напред.
- Много мило Айзък.. много мило. - казах иронично. - Не е хубаво да завързваш така вещици.. особено след като носят черна магия в кръвта си. - казах някак заплашително,но в същност от него,от него трябваше да се страхувам.

Азакиел я следеше от дни, но търпелио изчака подходящият момент , в който да й причини още малко проблеми. Искаше разплата за това, което тя му причини. За няколко мига отново се бе превърнал в онова безкрупулно чудовище, което убиваше просто за забавление. Да, той бе убиец, престъпник, похитител.. Обичаше да се забавлява от страданието на другите, но не и щом ставаше дума за човешкият живот.. Тогава просто приключваше бързо и безболезнено, за да си припомни, че той също бе човек и то доста виден. Той бе получил своята победа, въпреки че цената бе собственият му живот. Не можеше да си представи какво бе причинил на Юлия след всичко това, но ето че откри нейно копие.. Влюби се, точно както едно време.. преди толкова хилядолетия..
Стоеше небрежно подпрял се върху дървена пепелява масичка. Ръцете му бяха скръстени пред гърдите, а погледа му смразяващ и търпелив.. Да, търпеливо чакаше малката вещица да спре с глупавите си самопохвали и да му обърне нужното внимание.. Можеше да я прекърши за секунди и тогава вещерската й кръв нямаше да струва нищо.. И въпреки всичко, всяко търпение си имаше граници..
- Млъквай ! - отсече рязко, но тихо. Заповедническата нотка се долавяше отлично, а Челси знаеше, че трябва да изпъни заповедта му ако иска да живее.. Поне той се надяваше да знае това, щеше да е жалко да я нарани..

Извъртях очи. Беше си същия гадняр,които е бил винаги. Дори не знеха как съм могла да се влюбю в него преди.. Кой знае къде ми е бил умът.
- Не ми заповядвай.. не съм твое притежание. - казах след това съвсем спокойно,избягвайки погледът му. Знаех на какво е способен,знаех че трябваше да мълча,но гордостта ми не го позволяваше. Пък и той ме познаваше достатъчно добре и знаеше това.
- За какво по-точно ме е довлюкъл тук големият лош,лъжлив вампир? - попитах след това натъртвайки на думата "лъжлив". Той знаеше,знаешие че ме бе страх от вампирите,че ги мразех,само защото се бяха съюзили с ловците,бяха избили семейството ми и все пак след толкова месеци лъжи си призна. Бях прекалено сляпа за да говида,а нещо ми подсакзваше че точно в този момент той четеше мислите ми. Хубаво. Нека знаеше че сам си бе виновен за това което стана.

Тихият му настоятелен смях се разнесе из цялото помещение, постепенно превръщайки се в мелодична истерия. Малкото му момиче бе толкова наивно и предвидимо.. все още не бе разбрало, че той не се шегува.. Че този негов заповеднически тон бе предупреждение за предстоящото..
- Млъкни.. - повтори търпеливо със същата заповедническа нотка в гърления си глас. Всеки мускул, всяка фибра от тялото му се напрегнаха очаквайки немислимото.. Да, той щеше да го направи.. Щеше да я наран само и само, за да й се наложи. Бе до толкова бесен от нейната постъпка, че все още се чудеше как не я бе убил.. Пристъпи няколко крачки напред заставайки предизвикателно пред стола.. Очакваше бурна реакция и нетърпеливо я изпиваше с поглед, за да я получи. В съзнанието му прещрака стара, почти забравена страница от живота му. Мигновено съпругата му и той самият изникнаха и в нейното съзнание.. Юлия и Азакиел се любеха, той наблягаше на лицето й.. Искаше да види, че са еднакви. Да й докаже, че я пазеше само заради тази им прилика и нищо друго.. Разбира се, разбира се, че имаше друго, но тъмнокосият бе твърде горд, за да си признае. Не и щом ставаше дума за тази малка дразнеща вещица..

Явно не разбираше че с тези заплахи не ме притеснямаше и то никак. А след това започна да ми покзва себе си,заедно със съпругата му. Бе ми разказвал за нея,бе ми казвал колко си приличаме,но не знаех че си бяхме като една капка вода. затворих очи за момент,лицето ми не издаваше никакви емоции. Сълзи? Нямаше да ги получи. Плаках достатъчно.. изплаках сълзите си,позволени ми за около два веке подред.
- Направо удрай. Не чакай. - казах след това,без да отварям очи,в гърдите ми се надигаше страшен гняв,такъв че полюлея,малко по-нататък от нас падна,разбивайки се на пърчета. Не можех да контролирам силите си,когато бях в подобно състояние.
- И знаеш ли какво още? Върви по дяволите. - казах още по-спокойно,въпреки че вътрешно не издържах,кой знае какво още можех да срутя. - Удряай по-дяволите! Докажи ми за пореден път колко ужасен си.

Отново онзи смях. Фактът, че му казваше да върви по дяволите го развеселяваше до толкова, че бе готов да се смили над нея за тази й шега. Отново се приближи, попиваше мислите й бавно и търпеливо, оръщаше внимание на всеки малък детайл.. Особено на този неопределим гняв, който изпитваше..
- Миличка, аз идвам от там.. - прошепна взирайки се в лицето й. Бегло обърна внимание на полюлеят, който се хвърли от таанът преди малко. Не се страхуваше от нищожната й сила, не можеше да му нареди по никакъв начин, а дори и да можеше нямаше да й бъде предоставена тази възможност.. Повдигна лицето й, внимателно прикрепяйки браичката й с ръката си. Замечтаната усмивка се разля на лицето му, а очите му.. Този празен поглед, който така настойчиво подсказваше, че няма връщане назад..
- Не бих те наранил.. Не и ако спреш да се държиш така, Челси.. Искам просто едно обяснение.. - произнесе името й с онова обожание, с което омайваше жертвите си и въпреки това, въпреки всичко той обожаваше това име.. Гласът му се изтъни, стана като на момче, тийнейджър.. Отиваше му толкова много..

Отдръпнах лицето си от захвата му. Не че ми бе неприятно,напротив. Липсваха ми онези месеци изпълнине с тероро над другите хора с нашите така наречени просто шеги,забавленията,секса.. Всичко. Той ми липсваше,макар че никога не бих му го казала,защото.. акъв бе смисъла? Човек които обича някого не би го завързал за някакъв си стол,в стара порутена къща забутана на края на света. Още повече да го лъжи за това какъв е.
- Искаш истината? Добре. Онези месеци.. бяха вълшебни. Неповторими. Но не биваше да ме лъжеш,знаейки мнението ми за вашият вид. Ако ми бе казал,днес нямаше да сме тук.. всичко щеше да бъде съвсем различно. Не биваше да ме лъжеш че ме обичаш Айзък. - промърморих напрегнато. - Ето ти я истината. Мразех вампирите,защото именно те и онези паловци екзекутираха цялото ми семейство пред мен,ти знаеше това и въпреки това скри от мен. - допълних. Това не значее че не го обичах все още,напротив.
- Сега ме пусни.. Няма какво повече да си кажем.

Въздъхна и отдръпна ръка от лицето й, нещо повече отстъпи крачка назад, за да й позволи да диша на спокойствие, да събере мислите си.. Цялото му същество крещеше да я спре, да не си го причинява.. Да не го причинява и на двама им и въпреки това той мълчеше и слушаше без да я прекъсва. Опита се и да възрази на факта, че тя има погрешни предположения за чувствата му, но отново замълча..
- Нищо не разбираш .. - монотонният му глас се повтори в главата му още няколко пъти.. Опитваше се да събере мислите си и да каже нещо приблизително вярно или пък самата истина, която щеше да го оневини за винаги.. Но какъв бе смисълът ? Защо изобщо се занимаваше с това човешко същество ? Какво толкова намираше в нея, в тези сини очи ? Стисна устни и отклони поглед, беше толкова объркан от собствените си мисли, а нейните променяха ситуацията още повече.
- Просто исках да те предпазя.. От какво ? - произнесе въпроса объркано, мигновено прочел мислите й.. - От истината, Челс.. - промърмори и мигновено й обърна гръб. Очите му бяха насълзени, а той упорито отказваше да прояви слабост. Не и пред жена.

Истината.. истината. Исках да се правя че не разбирам,че не исках да разбера,ноне можех.. Може би ако ми бе казал от самото начало,никога нямаше да се тигне до връзката която имахме. Той ме познава,по-добре от всеки друг. Може би не бе редно да постъпвам така.. Защо? Защо ей така се разколебавах точно сега? Та той бе вампир за бога! Ако превъртеше можеше да източи кръвта ми,да ме убие.. Това казваше умът ми,крещеше го. Но сърцето,таза малка,според мен ненужна машинка ми казваше да му вярвам,да му кажа колко много го обичах.. или обичам..
- Аз.. съжалявам. - казах накрая,оставяйки цялата си гордост на страна. Съжалявах за какво? Че ме бе страх? Не. - Съжалявам за това че не вярвах в теб. - оточних малко след това. Не повярвах в това не искал да ме нарани,смятах че всички те бяха еднакви.
- Обърни се.. - казах с малко по тих глас. След като постоя за момент,а може би и повече той се обърна. - Приближи се,моля те.. - говорех гледайки го право в очите. Когато се приближи и клекна пред мен се усмихнах леко,без да местя погледът си.
- Обичах те.. - започнах,веждайки че той нямаше намерение да слуша,бе готово да се изправи. - Не.. изслушай ме.. - казах бързо с умолителен тон. - И все още те обичам. Знаеш че не обичам да го показвам.. знам и че и ти си сищият.. познавам те.. - казах с мек,мил тон. Тон които само той можеше да предизвика. - Онзи не значеше нищо.. докато ти значеше целият свят.. може да ти звучи хлапашки,глупаво.. но бе така.

Айзък дочу молбата й, но не се обърна. Постоя така още няколко минути, докато момичето го чакаше търпеливо. При други обстоятелства щеше да се обърне мигновено, но сега не можеше. Търпението му зпочваше да се изчерпва, щеше да си го изкара на себе си. Просто защото не можеше да сдържи емоциите си..
- Какво ? - прошепна едва доловимо, дори не бе сигурен, че тя успя да го чуе. Приближи се и приклекна пред стола. Ръцете му потрепнаха от желанието а я развърже и щеше да го направи, но след като реши да приключи с тази си странна реч, която Азакиел не разбираше в началото, но после всичко започна да му се изяснява или по - точно две думи. Тези, които поддържаха живота му толкова време.
- И аз те обичам , Челс.. - каза задавено. Не можеше да повярва, че отново го изричаше. Планът му бе друг. Щеше да приключи с това веднъж завинаги, щеше да се раздели с нея , да я уие или просто да стои далеч от нея.. Сега обаче всичко отиваше по дяволите, пъкленият му план се връщаше там откъдето идваше. Пъргаво застана зад нея. Този път нямаше самодоволна усмивка от факта, че се движеше бързо.. Лицето му бе сериозно, ледено. Пръстите му зашариха по въжето. Изглеждаше така , сякаш просто го гали.. движенията му бяха така бързи. Въжето тупна на земята, а вещицата прибра ръце пред тялото си..
- Съжалявам.. - промърмори на свой ред.. Причиняваше й болка и съжаляваше за това, побъркваше се..

Изненадах се от реакциите му.. помислих си че ще ми се изсмее и че дори няма да обърне внимание,а в същност.. усмихнах се широко. Когато освободи ръцете ми ги разтърках,докато се бях опитала да се измъкна очевидно бях разранила част от кожата си. Веднага се изправих от стола си,обръщайки се към него. Каза ми че съжалявал.. Премахнах стола,които стоеше между нас,а след това го прегърнах силно. Бе толкова хубаво отново да усещам неговата близост,толкова много ми липсваше,но естествено,моята гордост не искаше да го признае. След известно време повдигнах глава,зелунах устните му,а след това целувката се превърна в много по-страстна.
- Няма нужда да съжаляваш. - казах след това. Не се сърдех.. ако аз бях на негово място също бих постъпила така.
- Ще останеш в градът нали? - попитах с нотка на надежда в гласът си. Преди когато бяхме заедно той отсъстваше,доста често,но бях свикнала,заради извинението че има много работа.

Азакиел обгърна крехкото й телце със силните си, сигурни ръце. Притисна я към себе си, вдишвайки от приятния аромат на косите й. Как обичаше тази миризма, нежното ухание на мед и слънце.. Внимателно допря устни до челцето й, сякаш имаше някаква опасност тази малка, порцеланова кукла да се счупи..
- Ще остана.. - промърмори несигурно.. Пое малките й ръчички в неговите и многозначително ги огледа.. Онзи мрачен, неодобрителен поглед се застоя на лицето му прекалено дълго. Не му харесваше факта, че се бе наранила така при незначителните си опити да се освободи.. В крайна сметка и той имаше пръст в тази работа, бе я завързал най - безкрупулно, като животно..
- Виждаш ли ? - попита тихо повдигайки ръцете й така, че да ги вижда идеално.. Усмихна се нежно и бавно прехапа палеца си.. Алената кръв рукна.. Азакиел прокара пръста през раните, а те мигновено зараснаха.. Погали лицето й и бавно целуна устните й..
- Нека те отведа от това място.. - промърмори и хвана ръката й дърпайки я към изхода на изоставената къщурка..

Чувствах се някак защитена в ръцете му,така всяаш никой не можеше да ме нарани,докато бях сгушена в него. След като отпуснах прегръдката се усмихнах леко,но за кратко. Забелазах че гледа ръцете ми.. В такива моменти съжалявах че в същност бях толкова ранима.
- Просто драскотини.. - казах приглушено,опитвайки се някак да избегнем някакъв друг коментар. След това се насладих на още една прекрасна негова целувка. Нямаше да се противя на решението му,наистина исках да се махна от това място. След като излязохме на чист въздух се усмихнах още повечеотново почувствах силата у себе си.
- Знаеш ли.. става все по-зле.. по някой път като че ли се губя в себе си. - казах след известно време поглеждайки го. Знаех че не би ме разбарл,не би разбрал как човек може да се изгуби в тъмнотата на магията си.
- Какво стана с теб през тези месеци?

Тъмнокосият се смръщи. Не му допадаше чутото.. Колко по - зле можеше да бъде ? В крайна сметка това, което твърдеше тя бе ужасяващо, непоносимо.. Азакиел бе принуден да се бори с таи си тъмнина всеки божи ден, вече я приемаше за даденост, нещо което малцина заслужават.. Но малката му Челси.. Тя трябваше да има нормален човешки живот, да живее дълго и щастливо с него, поне докато го иска.. Разбира се, той бе твърде егоистичен, щеше да я превърне стига тя да пожелаеше.. Щеше да й отнеме най - скъпото, за да е сигурен, че е жива .. Егоист, егоист, егоист ! Нима щеше да живее с тази мисъл до края на вечността ?
Поклати глава и стисна ръката й малко по - силно от обичайното. Поклати разсеяно глава опитвайки се да отклони тези ужасяващи мисли от съзнанието си.. Все нещо щеше да му попречи да го направи, нали.. ? Дължеше му се.. Точно защото бяха отнели човешкият му живот..
- Ще се справиш, Челс.. - прошепна окуражително.. Надяваше се да се справи, но нали бе добър актьор.. Умееше да излъже дори и себе си, защо не и нея.. Защо да не й вдъхнеше малко надежда ? Можеше ли изобщо някой да загуби от това ? Освен това той щеше да й помогне, щеше да разбере че се е изгубила..
- Бях съвсем наблизо.. - подсмихна се и вдигна поглед към небето.. - Може би на метри от теб.. - допълни след това..

Брой мнения : 25 Join date : 20.01.2012

СМС до Челси
Наистина ли му вярваш?Мислиш ли че един вампир може да обича?Скъпа той е древен ,никоя жена ,била тя и вещица не може да върже древен вампир за повече от месец,освен ако не иска нещо от нея

Думите му ме успокоиха до някъде,но в същност вече наистина не ми пукаше. Бих убила без дори да ми мигне окото,бях различна. Той бе вампир.. имаше цяла вечност,а аз бях един обикновен.. добре де не толкова обикновен човек,но все пак.. Все някога щях да му омръзна. стараех се да не показвам прекалено драматичната си физиономия,когато телефонът ми иззвъня. Спрях се за момент,търсейки го из джобовете си. След като го намерх,забелязах че номерът бе скрит,а щом отворих съобщението.. Явно този/тази бе нацелил/а точният момент.. Застинах на място,изчитайки отново и тново есемесът.
Усетих ръцете на Айзък около себе си,а след това и нежният му глас,питайк какво има. Затворих съобщението и се усмиханх леко.
- Нищо.. аз.. нищо. - казах съвсем объркано,а след това отново се насилих за една усмивка. - Вечерта е прекрасна.. - измърморих,сгушвайки се в него. Знаех че няма да остави темата,но все пак.. Забъразх се напред,към едни водопади,до водата се чувствах някак по-спокойно. Когато той ме настигна,настъпи неловкото мълчание.

Малката машинка започна да пиюка отново и отново.. Челси се опитваше да го намери, докато Азакиел я чакаше търпеливо.. Вече знаеше къде е телефона, но не искаше да бърза.. Този момент бе важен, човешки.. Малкото му момиче застина на място, взирайки е в светещото екранче отново и отново.. Сините й очи шареха върху него, сякаш четеше нещо.. Айзак се опита да надникне.. Ах, това негово любопитство щеше да го погуби някой ден.. Искаше да нае всичко, особено щом бе свързано с нарастващото й притеснение.. Ръцете му се плъзнаха около крехкото й кръстче.
- Какво има.. ? - прошепна.. Гласът му бе нежен, кадифен. Понякога се изненадваше от искреността си.. Обикновено използваше този глас, за да примами жертвите си преди да ги убие.. Сега обаче бе различно... Малката вещица се опита да скрие от него, отклоняваше темата, но тъмнокосият бе стар и имаше цялото търпение на света.. Да, разбира се, че и то имаше своите крехки граници, които мигновено изчезваха щом видеше това напрегнато, мистериозно изражение... Изчака я да тръгне, а да се успокои.. Когато прекрачи границите на разстоянието помежду им се озова зад нея. Вече се движеше толкова бързо, плавно.. Прегърна я и внимателно целуна шията й..
- Дай ми телефона, миличка.. - зашептя в ухото й.. Разбира се, че се подчини.. Тя също умираше за него, точно както и той за нея.. Отне му по - малко от секунда да прочете всичките грижливо подбрани три реда.. От устните му се откъсна ниско, глухо ръмжене..
- Какво означава това , по дяволите ? - гласът му бе гневен.. Мигновено се отдели от нея, подавайки й телефона.. Опитваше се да я предпази от собствената си сила..

Брой мнения : 25 Join date : 20.01.2012

СМС до Азакиел
Внимавай да не нараниш скъпоценната си вещица!Но не забравяй че тя е като жена ти....ако сега не си тргне ще го стори утре щом срещне нормално и смъртно момче!Или ще ми кажеш,че поврва на сълците й?

Мразех когато правеше така.. Мислеше си че би могъл да ме нарани,а в същност,можех да издържа на каквото и да е. Усетих че доста се ядоса,а аз не знаех и какво мога да му кажа в този момент.. кой знае.. може би дълбоко в себе си,знаеше че написаното бе истина. Извъртях поглед от него и започнах да се разхождам,напред назад.
- Нямам си и на представа.. но някой май наистина ни познава. - казах леко предизвикателно,като че ли приемах есемесът за истина,но в същност се опитвах да го игнорирам.
- Да не му обръщаме внимание,става ли.. тъкмо се събрахме? - попитах след това с някак уморен и тих глас,леко докосвайки ръката му,преплитайки пръсти. След няколко секунди неговият телефон също започна да звъни. Извъртях очи и пуснах ръката му.

Азакиел стоеше на страна от малкото си момиче.. От гърдите му все още извираше онова глухо, заплашително ръмжене.. Стоеше , замръзнал в тази поза около две минути.. Телефонът му извибрира.. Вампирът се поколеба , дали изобщо да си направи труда да погледне, в крайна сметка предполагаше от кого е..
- Отдръпни се ! - гласът му бе тих, но напрегнат отново с онази заповедническа нотка. Не искаше да я нарани по някакво свое невнимание.. Едва ли щеше да си го прости няколко, бе й нанесъл достатъчно повреди.. Въздъхна и погледна есемесът.. Тялото му се стегна щом зърна споменаването на Юлия.. Този непознат не ги познаваше чак толкова добре, вероятно бе поредният заблуден човечец не чак толкова.. Хвърли телефона на страна бе да се интересува какво ще се случи с него за в бъдеще..
- Нищо не знае.. - промърмори и мигновено я обгърна с ръце. Усещаше пулсът й, изтощеният й глас.. Приведе се и нежно затананика някаква мелодийка в ухото й. Ах, колко глупаво изглеждаше в този момент, вероятно не го осъзнаваше, но...
- Не бих те изоставил.. Не и докато ти не спреш да ме обичаш.. - прошепна.. Внушаваше си, че всичко ще е наред.. Внушаваше го и на нея, надявайки се че тя не осъзнава влиянието му.. Дори да бе така, не каза нищо..

Така казваше абсолютно всяко момче.. А пък и "никога" и "завинаги" бяха прекалено силни думи. Вечността е прекалено дълго време,а нещата постоянно се променят,но аз можех да си позволя още няколко миниатюрни грешки,като например да осатна с него,да се влюбя още повече,а ако някога ме остави щях да си запазя гордостта.. Приближих се към него и го прегърнах на бързо,в знак че му вярвам,а след това го целунах бавно и продължително.
Лунната светлина огряваше езерото,правейки го доста уютно изглеждащо.
- Да видим господинчото все още ли може да плува толкова добре? - казах предизвикателно,а след това го повлякох със себе си във водата. След това започнах да го пръскам,дърпам и какъв ли още не терор.. Той се смееше,знаех че беше доста детинско,но пък си беше забавно.
- Между другото.. това едва лище се случи някога скоро.. - каазх,докато ръцете ми се увиваха околко вратът му. Той знаеше че малко трудно бих спряла да го обичам.