Атланта/щата Джорджия.

Деймън поиска да дойде, не всъщност направо настоя. Знаех, че беше ужасна идея, щеше да е повече от неловко и неудобно. Имайки се предвид снощната случка и сутринта и ъгх... Може би просто трябваше да се преструвам, че не се е случило. Новото ми аз беше доста добро в това, да забравя нещата и по - точно нещата от този тип. Но за Бога, онова съгласително кимане от моя страна...беше най - тъпото нещо, което можеше да направя. Още в момента в който се съгласих отново изплуваха онези спомени от вечерта, карайки бузите ми да придобият онзи светлорозов оттенък. Но ... хъх защо ли трябваше да ми пука?! Не бях предишната Елена, а и просто не виждах смисъл да ме е грижа, а и при всички положения щеше да съжалява, че е дошъл щом онази моя арогантна страна отново се покажеше, което беше просто неизбежно. Колкото и да я отблъсквах, тя винаги се показваше, колкото и да не ми се нравеше и може би точно заради нея, Джеръми бе отвлечен. Понеже не можеше да ме търпи и трябваше постоянно да е навън, заради мен. Но поне беше с пръстена, не можеше да му навредят...освен ако не го бе отвлякъл някой човек. По дяволите бях ужасна сестра и още по - ужасен човек. Как изобщо можех да допусна това да се случи и за Бога от къде Стефан бе научил?! Преди мен!? Не мисля, че бяха потърсили него за откуп или там каквото беше.
Когато с Деймън се качихме в колата и потеглихме за Джорджия, просто стоях мълчаливо на седелката, без да издавам дори и звук. Но неловкото мълчание, просто ме побъркваше, караше ме да потропвам нервно с пръсти по таблото на колата или постоянно да гледам предпазливо през прозореца, което пък нямаше абсолютно никакъв смисъл!
- Благодаря ти за това, че си с мен... тоест за превоза, но когато пристигнем в Атланта съм сама! Не искам да се замесваш, не искам да те замесвам! Обещай ми, че стоиш настрани ако нещо се случи... или дори няма да идваш с мен до Джеръми! - казах настойчиво, след което погледа ми стрелна към неговия, като дори не изчаках да ми отговори и веднага смених темата, защото просто не исках да чувам отговора му.
- Между другото...Скарлет май си падна по теб, когато с Джер се приберете трябва да и' звъннеш. - намигнах му и май не трябваше да споменавам това "когато с Джер се приберете", но вече бях готова за всичко и бях способна на всичко заради брат си.

Неловкото мълчание цареше в колата.Но не смятах да казвам каквото и да било..Елена беше достатъчно разтревожена и изнервена,а мен не ме биваше много в успокояващите речи,затова просто гледах напред и си тананиках наум някаква песен,което бях чул по радиото.
"Не искам да се замесваш, не искам да те замесвам! Обещай ми, че стоиш настрани ако нещо се случи... или дори няма да идваш с мен до Джеръми!"-каза Елена,а аз веднага й противоречих,нищо че смени темата.
-Няма да те оставя сама и за секунда!-отрязах и отново погледнах напред,защото ако ли не рискувах да се блъснем някъде.Не че щеше да се случи нещо съществено и двамата бяхме вампири,но пък щях да остана без кола,а това вече беше много лошо.
-А!Ето как се е казвала..Скарлет значи..мда секси беше.-казах леко замечтано-Но не смятам да звъня на никого,докато не открием Джеръми,не се приберем и не се уверя,че сте добре.
Казах като отново я погледнах за миг и й намигнах.А и наистина го мислех.Нямаше да позволя и косъм да падне от главата на Елена.Колкото и да се беше променила,колкото и арогантна и зла да беше понякога,все пак беше Елена и не можех да забравя миналото,не можех да забравя нея.А и може би не исках..може би все още имах чувства към нея.
-Знаеш ли,Елена...тази нощ беше адски..различна.И честно казано може да прозвучи странно,но ми..хареса отново да съм близо до теб.
Казах и веднага забих погледа си напред.Защо ми беше изобщо да го казвам?!
-Няма нужда да ми отговаряш..просто исках да го кажа.
Присвих рамене и се усмихнах забързо.

Погледа ми се промени, беше някак смекчен, някак загрижен, заинтересован, развълнуван и т.н. За това просто извърнах глава към прозореца, сякаш нищо не бях чула, макар че сърцето ми започна да бие някак по - бързо, по - разкрепостено и по - лудешки. Какво изобщо ми ставаше. Не трябваше да ми пука, за никой и нищо. Това бях аз, това се предполагаше, че трябва да бъда вече, кубче лед, което не може да бъде разтопено и никой не можеше да разбие. След минута - две неловко мълчание се обърнах към него, придобила някакво съвсем непукистично изражение, което бе поредната маска.
- И двамата .. тоест и тримата бяхме доста пияни, нормално е да са прехвърчали някакви искри и да ти се е сторило, че ти е харесало да си до мен, в този момент сигурно не си знаел с кой си, заради опиата на алкохола и възбудата. - намигнах му, след което повдигнах рамене, нямах намерението да се вълнувам по никакъв начин от неговите най - вероятно поредни подигравки. Всъщност в момента не бях сигурна дали просто отново се опитваше да се подиграе с мен или беше искрен, тъй като мислех единствено за Джеръми и така трябваше да е. Не трябваше да се разсейвам, сега той важен, нищо друго и никой друг. Не беше редно в момента мислите ми да бъдат заети с нещо друго, трябваше да се съсредоточат само върху един човек.
И точно това направих, изчистих ги от всякакви други мисли и съзнанието ми беше съсредоточено само върху връщането на Джер. Усмихнах се леко, като че ли на решеността си, която не бях проявявала от доста време и се загледах през прозореца, опитвайки се да помисля какво точно ще правя, къде точно ще го търся.
Потънала в мисли, дори не бях усетила кога бях затворила очи и се бях отпуснала и кога обикновените мисли се бяха превърнали в сънища. Когато двигателят на колата спря, отворих очи и се загледах. Погледнах през прозореца, осъзнавайки че сме пред някакъв хотел и обърканият ми поглед намери този на Деймън.
- Какво става!? Защо спираме тук? - попитах го с недоумение. - За Бога Деймън дай ми ключовете, аз ще карам ти си почини, но нека да не спираме! - знаех колко егоистично звучах, но точно в момента не ми пукаше, исках само да го намеря, колкото и да ми струваше. Дори и ако трябваше да карам колата на Деймън до припадък, в търсене по улиците на Атланта, която съвсем не си беше малка, само за протокола.

Не обърнах внимание на мълчанието,а след това и на думите й.Всичко беше повече от ясно,а и най-вероятно беше права.Изобщо какви глупости си въобразявах?!Умората си казваше думата.
В един момент видях,че е задрямала,а не след дълго пристигнахме в Атланта,Джорджия.Не исках да я будя,нуждаеше се от сън.А може би аз също.Вече се свечеряваше и беше най-добре да пренощуваме в някой мотел и на сутринта да започнем издирването.
-Ето,че и спящата красавица се събуди.-подразних я лекичко и се засмях-Елена,най-добре е и двамата да си починем и утре да започнем да търсим Джеръми.Вече почти е тъмно навън,а и двамата сме уморени.Така е най-добре.
Намигнах й и излязох от колата,отваряйки вратата на Елена за да слезе.Нямаше избор,излезе от колата,взех багажа и се качихме горе в стаята ни.За жалост имаше само единични стаи с едно легло..явно щях да спя на дивана,но това беше подробност.Важното беше Елена да отпочине.
Оставих багажа в стаята и погледнах към Елена,която разопаковаше нещата си на леглото.
-Ти поспи,аз ще отида да се освежа.Ако си гладна има сандвичи в багажа.
Усмихнах й се и се отправих към банята.Съблякох дрехите си и струята вода се стече по тялото ми.Определено така беше по-добре.След като се освежих излязох от банята като нахлузих дънките си и облякох една риза,но без да я закопчавам.Елена спеше на леглото и не исках да я будя.
Взех бутилката с уиски от сака и си налях в една пластмасова чашка.Е,не беше чаша за уиски,но вършеше работа.
Седнах на един стол,оставих чашката на масичката и изпънах краката си на стола срещу мен.
Взех чашката и след секунди бях погълнал количеството алкохол.Изведнъж погледът ми трепна към Елена и видях,че явно се е събудила и ме гледа.
Оставих чашата на масата и бавно се приближих към леглото като легнах до нея без да казвам нито дума.Просто впих погледа си в нейния.

Примирението се изписа на лицето ми, макар че всяка една частичка в мен се тревожеше за Джеръми. Исках да хукна из улиците и да претърся всяко едно кътче от града, за да го намеря, ако трябва и от целият щат. Просто не можех да стоя в неведение спрямо него, исках поне да знам дали е добре. Кой знае какво може да му се случи.
Слязох от колата отправяйки се след Деймън към мотела и когато ни регистрираха се оказа, че единствените свободни стаи са само с по едно легло. О просто прекрасно, не стига че ми беше достатъчно неловко и така, а сега трябваше да деля и легло с Деймън, но пък имаше и друга опция, да обикалям цяла нощ из Атланта, в търсене и на сутринта да се престоря, че съм била в стаята цяла нощ. Мдам щеше да се усети, точно това му беше лошото да делиш една стая с някой, лесно ще забележи отсъствието ти.
Настанявайки се в стаята Деймън каза, че отива да се освежи и ако съм гладна имало сандвичи в багажа. Когато влезе в банята, просто се оттървах от късите панталонки и кецовете, оставайки само по бикини и потник, след което легнах на леглото, обвивайки тялото си със завивките, нищо че жегата в стаята беше непоносима, не можех да стоя полу гола пред него, изпитвах някакво неудобство, нищо че ме бе виждал и чисто гола, но неловкостта и неудобството в мен си казваха думата. Усещах как умората ме заливаше и очите ми се затваряха, за това просто се отпуснах на възгвавницата, но само броени минути по - късно някакъв съвсем лек шум и отново отворих очи виждайки Деймън с бутилка уиски. Погледът ми се бе настанил върху него и просто не искаше да слезе от там и само миг по - късно той забеляза, че го гледам, остави бутилката и легна на леглото до мен, а погледа му просто се впи в моя и не можех да отрека, че това не ми харесваше. Усещах как онези стари чувства се опитваха отново да ме достигнат, но нямаше да им позволя, нямаше да позволя никакви чувства да ме достигнат и да ме залеят. Просто нямаше да се случи. Не го исках, но очите ми просто не искаха да се отделят от неговите. Усещах как дишането ми се учести и се накъса, беше повече от видно, но това въобще не ме накара и за секунда да отместя погледа си на страни.

Усещах колко е разтревожена и просто исках да я успокоя някак си.И да...сетих се за един начин,който помогна и на Роуз.
Погледът ми се плъзна към ръката й и след секунди пръстите ми я доловиха.Отново погледнах към Елена.
-Затвори очи.
Казах тихо срещу лицето й и нежно отместих един кичур от косата й.Ел притвори очи и се отпусна.Идеално.Така можех да проникна в ума й и да направя това,което трябваше.След секунди Елена се намираше у тях заедно с Джеръми и играеха видео игри,а леля й Джена правеше пица.Успях да я накарам да си го представи.Може би така щях да я успокоя поне малко.
След като излязох от ума й Елена веднага отвори очи,а пръстите ми се наместиха между нейните,а погледът ми не се откъсваше от нейния.
-Ще намерим Джеръми жив и здрав,бъди сигурна.Кълна ти се.
Казах като се усмихнах за миг,а след това забих погледа си в тавана.

Намерих се в хола с Джер, играейки някаква от видео игрите му, а Джена правеше пица в кухнята, беше семейна обстановка, която не бях изпитвала от месеци, заради тази тъпа промяна, която честно казано въобще не помагаше, само подтискаше емоциите ми все по - навътре в мен и натрупваше тъгата и злобата накуп, може би това беше и причината за всички онези мъртви хора, благодарение на мен. Трябваше да го изкарам на някой и сега това ... ме караше да се чувствам като някаква отрепка, тъпа парцалена кукла която отдавна бе захвърлена за резерва, ако случайно новата барби се окаже дефектна. Всъщност това изпитвах след "раздялата" с Деймън, ако можеше да се каже така. Но днес, виждайки го в тази светлина, сякаш онази стара Елена ми заби шамар в лицето, намеквайки ми да се осъзная.
Погледа ми отново се настани върху него, като само след миг усетих пръстите на ръката му преплетени с моите. А след думите му, дишането ми отново се накъса и учести, а сърдечния ми ритъм се ускори. Имах чувството, че въздухът в стаята бе на привършване, че просто не можех да си поема въздух и в опитите си изглеждах като някакъв клоун. Извърнах тялото си на другата страна ставайки от леглото и намятайки някакъв халат, като излязох от стаята...на въздух и далеч от Деймън. Определено навън успях да овладея сърцебиенето си и да възвърна нормалното си дишане.

Усетих как започна да диша по-тежко и сякаш не можеше да стои повече в тази стая.Така и направи.Изправи се и излезе отвън.Поседях малко,но след секунди излязох от стаята и се озовах зад нея.
-Защо не,Елена?
Попитах тихо и зачаках реакцията й.И наистина..защо не?!Какво..какво ставаше?И двамата осъзнавахме,че имаме чувства един към друг.И двамата се бяхме променили след раздялата ни,може би просто..трябваше да се съберем отново.Звучах адски наивно и глупаво,като някой лигльо,но може би наистина беше така.
-Защо не?
Повторих още един път и не помръднах от мястото си.Докато не получех отговор нямаше да помръдна.Не биваше да продължаваме така..да ни е неловко от това,че сме един до друг.По дяволите исках я!Едвам сега осъзнах,че чувствата ми към нея не са отминали,а напротив.Станали са още по-силни.Сякаш дишането ми се учестяваше...секундите,в които чаках отговора й ми се струваха като часове.Просто седях някак безпомощно и чаках като пълен глупак.

Усетих го зад себе си и дишането ми като, че ли отново стана по - тежко. Беше ми и без това достатъчно неловко като бях при него в леглото, защо трябваше да ме следва, че да заприличам на някаква глупава тийнейджърка, която не можеше да контролира емоциите си. Което не се отдалечаваше съвсем от истината, но трябваше ли да е толкова очевидно!? Сякаш всички от онези емоции, които бях изключила, се завърнаха напук след онази случка миналата вечер и милото му отношения от преди малко в мотелската стая.
Думите му се повториха в съзнанието ми няколко пъти, докато успея напълно да ги асимилирам. "Защо не?", а защо да по дяволите!? Ние бяхме Деймън и Елена. Съвсем различни хора! Макар, че той беше всичко което исках, но също така и всичко което мразех. Просто нищо нямаше да излезе, а и аз бях нов човек, който колкото и да мразех, не беше чак толкова зле. Промених се и не исках да се връщам към миналото и да съм отново онази предишна наивна и глупава Елена, която бях преди. Страх!? Да, сигурно беше това, но не беше ли точно страха онова чувство предпазващо те да направиш онези тъпи грешки в живота!? И въпреки, че всичко в мен крещеше "НЕ!" в следващият момент се намерих точно пред Деймън, извърнала тяло към неговото, като лицето ми беше само на някакви нищожни милиметри от неговото, като няколко секунди по - късно впих устните си в неговите целувайки го жадно и страстно. И точно в момента в който го направих осъзнах, че е грешка, която и макар да ми хареса изключително много, знаех че не е правилно да се допуска втори път. За това просто се отдръпнах от него, правейки няколко крачки назад, увеличавайки дистанцията помежду ни, като погледа ми се заби някъде на страни.
- Защо не!? Защото сме Деймън и Елена, напълно различни! А и вече пробвахме и нищо не стана, вторият опит ще е напълно излишен при положение, че вече знаем резултата! - казах без да го поглеждам, просто не можех да се насиля да го направя, знаех че онова желание бушуващо в мен отново ще се прояви ако го направех.

Просто стоях и чаках реакцията й,която определено се бавеше.Знаех,че..не е сигурна,аз също не бях,но този път,различно от другите щях да направя това,което искам.Нямаше да позволя и този път да я изгубя.
В следващият миг усетих устните й,които жадно се впиваха в моите.Сякаш щом впи устните си в моите всички чувства се завърнаха за този миг и отново усетих всяко чувство,което бях изпитвал към Елена, а ръцете ми инстинктивно обвиха тялото й с ръце,притискайки я силно към тялото ми.
И ето че дойде моментът,в който всичко свърши.Моментът,в който отново изпитах онова гадно чувство,че съм я изгубил.
"- Защо не!? Защото сме Деймън и Елена, напълно различни! А и вече пробвахме и нищо не стана, вторият опит ще е напълно излишен при положение, че вече знаем резултата!"-каза тя,а погледът ми не се откъсваше от нея.Може би беше права...може би всичко това беше грешка,но вече ми писна да се чувствам виновен за всяко едно действие,което правя.
Приближих се към нея и хванах лицето й с ръце като погледът ми прикова нейния и не го пускаше.
-Тогава...какво става?Защо ме целуваш,защо ме викаш у вас?
Повдигнах вежди и я погледнах недоумяващо.
-Елена..
След думите си впих страстно устните си в нейните,притискайки тялото й към моето.Ръцете ми шареха по гърба й,а целувките ни бяха разкрепостени и страстни.По дяволите...защо тя беше единствената ми слабост?Обичах я..все още я обичах,единствено нея,нито Катрин,нито някоя друга.Единствено Елена.Дори новата непукистична Елена..обичах всяка една част от нея.